Георги Русев – загадъчният сенатор

Големият актьор подреди парчетата от живота си в книга, държи “Мечтата ми” далеч от пазара

Източник : "Монитор" от 15.02.2004

Раздел: Неделен гост

Автор: ЕЛЕНА КРЪСТЕВА

Снимка: ВЕНЕТА РАЙНОВСКА

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Георги Русев много обича кафе. Консумира по няколко на ден, но никога не влиза в едно и също кафене два пъти. Георги Русев обича също и бърбън с лед. Пие го бавно, но никога в един и същи ресторант. Заради простата причина, че където и да се появи – в сладкарница, закусвалня или бар – на Георги Русев рядко му позволяват да си плати. Или заведението ще го почерпи, или някой почитател, израснал с филмите му, ще поиска да оправи неговата сметка. А Георги Русев не ги обича тези работи. Затова няма любимо заведение и когато се вижда с приятели, обикаля центъра на София и открива все нови и нови. “Не искам да мислят, че нарочно ходя, за да ме черпят”, обяснява големият актьор.

На Георги Русев му харесва да е загадъчен. Винаги държи по някоя изненада в резерв. Като собственоръчно написани мемоари, например. Малко известен факт е, че той събра спомените си и издаде “Мечтата ми”. Книгата обаче не се продава, а отлежава в чекмеджето му. Актьорът я подарява само на приятели и на онези почитатели, осмелили се да му я поискат.

Днес Георги Русев страни от хорското внимание. Но макар да са минали години откакто произнесе култовите реплики “куче-касичка” и “нямам нито един кариес”, той е разпознаван човек. Видят ли го на улицата, почитателите му питат с очи: “Дали е той”. Актьорът сякаш усеща недоумението им и весело извиква: “Не съм аз! Не съм аз”.

В живота Георги Русев не е малкия човек, който така обича да играе, а аристократ на духа и джентълмен. Чужди са му махленските дрязги на актьорската гилдия, злободневките и политическите истерии. Има позиция по всеки въпрос, но не я споделя шумно. Изразява реакцията си с повдигане на веждите и лека усмивка – хем недоверчива, хем иронична, хем с чувство на осъзнато превъзходство. Говори със сдържан, но леко тържествен глас и въпреки, че не е много висок, поглежда събеседника си от високо. Ако не като император, то поне като сенатор.

Иска ли да зарадва някого или да направи комплимент, Русев не пести думите си. Тогава се превръща в извор на остроумни забележки. Както, когато взе театралната награда “Икар” от Съюза на артистите. Миналата година я получи като признание за цялостното му творчество в храма на Мелпомена. На младата актриса Елена Петрова се падна честта да му връчи почетната статуетка. Тя се възползва от случая и му тикна в ръцете листче с телефонния си номер. Георги Русев се поклони елегантно и за удоволствие на всички отговори: “Дори само номерът е достатъчен. Нямаше нужда от награда”.

Биографията на актьора гъмжи от интересни случки и факти, но един е особено показателен. В обстойната енциклопедия на българското кино наред с десетките филми и подробности от житието му, Русев е споменат като Сенатора. Там обаче няма никакво обяснение при какви обстоятелства актьорът се е сдобил с него. За да научиш, трябва лично да го попиташ. Георги Русев охотно разправя: “По време на събитията през 1989-а в България аз в бях Алжир. С Анри Кулев снимахме филма “Бащата на яйцето” по сценарий на Борис Христов. Чухме по френското радио новината, че у нас е станала промяна. През цялото време бяхме със Стефан Мавродиев. И тогава се чу, че освен Народно събрание ще има и Сенат като втора по-висша инстанция. Започнахме да се шегуваме, че ние сме само за сенатори – и по възраст, и по-акъл. И оттогава остана този прякор. Но го знаем само аз и Мавродиев и с голяма изненада го прочетох в енциклопедията. По-късно, когато се срещнахме, си викахме: “Добре, че не се кандидатирахме, защото щяха да ни извадят досиетата и кой знае какви неща щяха да разкрият за нас”.

Във всеки герой има по нещо от мен

- Г-н Русев, защо написахте книга?

-Целта ми беше да покажа времето. Вярно е, че театрите бяха на държавна издръжка и репертоарът беше следен. Преди нещо да се играе, то се одобряваше от Комисията по култура. Но там имаше едно разпределение – половината пиеси български, 1 съветска, 1 от другите соц. страни. Не се забраняваше никаква класика. Съвременна западна също пиеса се допускаше. Много зависеше обаче кой е директор на театъра. Когато аз бях директор на Пернишкия театър -представя един репертоар, играя друг. И те ме глобяват. Всяка година аз правех тоя номер. Програмирам еди-какво си, но като дойде нещо ново, сменям.

- “Мечтата ми” уж е биография, а почти нищо не казвате за семейството си…

- Нарочно не писах за семейството, защото не исках да бъде семейна сага. Но имам много интересен случай с майка ми, който съжалявам, че не го написах. Тя почина, когато бях в Младежкия театър. Беше болна и една сутрин се събуждам в 5 часа. И пак заспивам. И сънувам как майка ми казва: “Как си?”. Аз отвръщам: “Добре съм, но имам една роля – Вили Цанков ми беше дал ролята на шута в “Сън в лятна нощ”. Дотогава я играеше друг актьор. Беше голяма роля, комедийна и много ме тревожеше. И казвам на майка ми: “Тревожа се, защото имам една роля, която не съм репетирал. Не знам как ще мине, защото е комедия”. И тя ми каза: “Бъди спокоен. Аз ще бъда там и ще се смея”. Веднага след това се събуждам и се звъни на вратата. Идва човек на театъра и казва: “Получи се телеграма, че майка ти е починала”. Ще играеш ли довечера? Да, ще играя. Тя е починала в 5 часа сутринта, когато аз съм се събудил. И когато съм сънувал съня, вече е била починала. Това никога няма да го забравя.

- Какъв е днешният театър през погледа на Георги Русев?

- Театърът се измъкна от кризата. Аз съм от тези, които започнаха в Малък градски театър “Зад канала” някога. В първите години той беше хитът на София. Всички останали театри, като че ли си бяха глътнали езиците в чудене какво да правят. Като се създаваше “Зад канала” целият театър беше 50 души. Това е напълно нормално за съществуването му. В Перник, когато бях директор, имаше 60 души артисти, а целият състав бе 137. Това не е нужно. Когато в театъра гостува един френски режисьор и разбра бройката, ме попита “Как така 60 души? “Комеди франсез” е 16!”. Моделът на “Зад канала” трябваше да се вземе от всички театри в България. 50-60 души, като се съберат в 30 театри, това са 1500 души. На тях държавата спокойно можеше да им осигури нормално съществуване.

Иначе в провинцията нещата не са така. Театрите формално не са закрити и тук е голямата игра, която не е много честна. Някои от тях ужким съществуват – държавата дава някакви пари и общината дава пари. Но крайно недостатъчно. Защото, като че ли може и без театър. Ще дойде някоя чужда трупа и ще им изиграе нещо.

- Доволен ли сте от качеството на постановките?

- Театърът като художествени изяви е на много добро ниво. Особено в София и някои извън столични градове. Сега се използва потенциала на цялата световна и наша драматургия. В последните години аз играх осем роли. Три от тях са пиеси на наши автори-класици – Йордан Йовков, Иван Радоев, Станислав Стратиев. Четвъртата е на Юрий Дачев – от днешните български автори. Освен тези пиеси, играх и в американски – на Артър Милър и Нийл Саймън. Плюс една руска класика – “Ревизор” на Гогол и една ирландска пиеса на Мартин Макдонах. Подобно разнообразие в репертоара има всеки играещ български актьор в момента.

Не липсва ли все пак нещо?

-Българският театър изостави малко политическия театър. Трябва да има такъв. Слави Трифонов има успех, защото е политически шоумен, а не само защото е явление в актьорското майсторство. Навремето с най-голям успех се приемаха пиесите, в които имаше критика към действителността. Имах една реплика в “Теофано”. Играех византийския император Василий Багренородни, император философ. Щедър на думи. Та той казваше – “Нямаме изгода да кажем истината на народа, макар че той я знай”. Публиката ставаше на крака и ръкопляскаше, защото веднага я отнасяше към днешния ден. Пък и аз я изпълнявах точно така.

- Какъв трябва да бъде директорът на един модерен театър?

- Иван Радоев казваше: “Ако директорът е просветен монарх, може да прави добър театър”. Един директор трябва да има идеи, идеи, идеи в главата си. И то идеи, които само той може да роди, никой друг! Не искам да се хваля, но ще дам за пример Пернишкия театър. Той е имал добри актьори по всяко време. Тогава имаше прегледи на българската драма. Имаше първи етап в окръжните градове. И Перник отиваше, но никога не се класираше за втория етап в София. Когато в края на 1977-а станах директор, казах “Ако на прегледа догодина Пернишкият театър не отиде в София и не вземе награда, аз веднага ще напусна театъра не само като директор, а и като актьор”. В 1979-а театърът отиде в София и не само взе награда, а взе първа награда с “Опит за летене” на Радичков под режисурата на Крикор Азарян. А Народният театър взе втора пак със същата пиеса. А да биеш тогава Народния театър?! Той беше нещо като “Александър Невски”. Светиня! Той дори не ходеше на турнета. Който искаше да гледа Народен театър, идваше в София.

Що се отнася до идеите и до волята за тяхното изпълнение, това се отнася и до политиката. Без такива идеи и без воля за изпълняването им политиката става едно нищо. И тогава започват боричкания кой за какво е виновен.

- Доволен ли сте от колегите си в Парламента?

Нямам причина да бъда недоволен. Но мисля, че нещата не може да се решават от моите колеги. Важно е каква политическа система се установява. От промяната до сега всички правителства са имали единомислие по отношение на културата. Въпросите на културата са отделени от големите въпроси на държавата. Нещата са оставени на самотек. Който иска да става културен, да става. Който не иска – да не става. Ние сме имали по-големи успехи в културата тогава, когато държавата я е подкрепяла по-активно.

- Редно ли е да пенсионират актьорите?

Аз дойдох в София точно когато пенсионираха артистите. Бях на 62 години, тъкмо за пенсия и ме приеха в 3 театъра. Старият “Възраждане”, “София”, където беше Вили Цанков директор. Но на края отидох в Малък градски театър “Зад канала”.

Сам се пенсионирах на 72 години. Първо, защото много започнаха да ме канят насам-натам. Започнах да отказвам на “Зад канала” и ми стана неудобно – аз съм на щат, вземам заплата пък отказвам. Това са неща, които не са чак толкова морални. Няма нищо страшно да бъдеш пенсионер. В целия свят, където голяма част от актьорите са на свободна практика, те като че ли са пенсионирани цял живот. Те не са на щат. Така актьорът може да провери дали го търсят или не. Ако актьорът е запазен добре и може да играе, те пак ще го потърсят. Ако не може да играе – тежи. Защо трябва да стои до смъртта си?

- Няколко поколения са израснали с Вашите филми. Кои са любимите ви герои?

- Влязох в киното на 38 години. Главните ми роли са по-малко. Въпреки, че може да се спори кой е главен герой – дали този, който играе по-добре или този, който произнася повече думи. В “Селянинът с колелото” за първи път се появи явлението Дочо Булгуров. Човек, който от своето положение на селянин, дошъл в града се опитва да ръководи как трябва да се живее и т.н. До тогава такъв герой не се беше появявал. В киното, всичките ми герои съм ги видял в истинския живот. Понякога се шегувам, че играя болшинството на нашия народ. Българинът е сложна натура, не е еднозначен. В него има много нюанси. Даже и Бай Ганьо не е само отрицателен герой. Той е много активен и инициативен, винаги иска да направи нещо, обича сам да си върши нещата.

Щом като прочета сценария – всеки герой в киното или съм го виждал, или съм го преживял, или съм чел за него. Във всеки герой има по нещо от мен. Особено в сценариите на Георги Мишев. Когато играя комедия, аз играя трагедия. Но комедия се получава от несъответствието, което героят представлява и това, което иска. Чарли Чаплин се прави на герой, но цялото му излъчване не е геройско.

- Защо няма хубави български филми сега?

- Преди няколко месеца се честваше 40 години от създаването на Киноцентъра. Тези, които го строиха, едва ли са си мислели че след 40 години ще го дават под наем. Може би са мислели, че ще го разширяват…За мен това е явен признак, че нещата в киното са по-сложни. И това идва не само от липсата на пари. Идва от това, че изведнъж българското кино реши да бъде друго кино. Да бъде кино както американското – да покаже, че и ние можем така. Но нашите теми не са американските. Е, и там има ченгета, и тук има ченгета, и там има престъпници, и тук има престъпници. У нас гледаме български вариант на тази история, виждаме, че е недоизкусурено. Киното ни е в криза, първо, защото от него изчезнаха сценаристите.

Навремето зад всеки хубав филм стоеше сценаристът – големият писател. Всичко останало може да се направи. Няма ли добър сценарий, няма филм. Навремето, когато попитали Жан Габен какво е най-важното в един филм, той казал – сценарий, сценарий и пак сценарий.

Ако киното ни се върне към нашата действителност и се препрочете класиката на нашите автори, ще видят каква богата възможност има да се работи върху българската действителност. България като явление на духа. Ние сега не сме държава на духа, за съжаление. И мисля, че една от причините е тази – нашите режисьори не се вглеждат в българската действителност. Всички я виждат, но не се интересуват от нея. Нима не може да се направи филм за действителността на обикновения човек в днешния живот? В другите държави това страшно много се цени и се чака да се види нещо такова. Ето сега отличиха на един световен фестивал афганистански филм. Защо афганистански филм да бъде награден, а не български? Навярно филмът е за техния сложен живот, не за ченгетата.

Навремето не малко наши филми взимаха награди не само по линията на СИВ и Варшавския договор, а и на престижни европейски фестивали. Нашата действителност е колоритна. Може би това ще го направят бъдещите поколения режисьори, които идват. Жалко че не се сетиха да го направят средното поколение, което е добро.

Присъствах на прожекция на “След края на света”на Иван Ничев. Бях седнал най-отзад, за да не ме виждат. В салона бяха около 150 души. Като свърши прожекцията цялата публика като по даден знак се обърна към мен и 5 минути ръкопляска. Не беше за мен, а за филма и една жена извика “Няма да загине България!”.