Георги Русев – загадъчният сенатор

Големият актьор подреди парчетата от живота си в книга, държи “Мечтата ми” далеч от пазара

Източник : "Монитор" от 15.02.2004

Раздел: Неделен гост

Автор: ЕЛЕНА КРЪСТЕВА

Снимка: ВЕНЕТА РАЙНОВСКА

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Георги Русев много обича кафе. Консумира по няколко на ден, но никога не влиза в едно и също кафене два пъти. Георги Русев обича също и бърбън с лед. Пие го бавно, но никога в един и същи ресторант. Заради простата причина, че където и да се появи – в сладкарница, закусвалня или бар – на Георги Русев рядко му позволяват да си плати. Или заведението ще го почерпи, или някой почитател, израснал с филмите му, ще поиска да оправи неговата сметка. А Георги Русев не ги обича тези работи. Затова няма любимо заведение и когато се вижда с приятели, обикаля центъра на София и открива все нови и нови. “Не искам да мислят, че нарочно ходя, за да ме черпят”, обяснява големият актьор.

На Георги Русев му харесва да е загадъчен. Винаги държи по някоя изненада в резерв. Като собственоръчно написани мемоари, например. Малко известен факт е, че той събра спомените си и издаде “Мечтата ми”. Книгата обаче не се продава, а отлежава в чекмеджето му. Актьорът я подарява само на приятели и на онези почитатели, осмелили се да му я поискат.

Днес Георги Русев страни от хорското внимание. Но макар да са минали години откакто произнесе култовите реплики “куче-касичка” и “нямам нито един кариес”, той е разпознаван човек. Видят ли го на улицата, почитателите му питат с очи: “Дали е той”. Актьорът сякаш усеща недоумението им и весело извиква: “Не съм аз! Не съм аз”.

В живота Георги Русев не е малкия човек, който така обича да играе, а аристократ на духа и джентълмен. Чужди са му махленските дрязги на актьорската гилдия, злободневките и политическите истерии. Има позиция по всеки въпрос, но не я споделя шумно. Изразява реакцията си с повдигане на веждите и лека усмивка – хем недоверчива, хем иронична, хем с чувство на осъзнато превъзходство. Говори със сдържан, но леко тържествен глас и въпреки, че не е много висок, поглежда събеседника си от високо. Ако не като император, то поне като сенатор.

Иска ли да зарадва някого или да направи комплимент, Русев не пести думите си. Тогава се превръща в извор на остроумни забележки. Както, когато взе театралната награда “Икар” от Съюза на артистите. Миналата година я получи като признание за цялостното му творчество в храма на Мелпомена. На младата актриса Елена Петрова се падна честта да му връчи почетната статуетка. Тя се възползва от случая и му тикна в ръцете листче с телефонния си номер. Георги Русев се поклони елегантно и за удоволствие на всички отговори: “Дори само номерът е достатъчен. Нямаше нужда от награда”.

Биографията на актьора гъмжи от интересни случки и факти, но един е особено показателен. В обстойната енциклопедия на българското кино наред с десетките филми и подробности от житието му, Русев е споменат като Сенатора. Там обаче няма никакво обяснение при какви обстоятелства актьорът се е сдобил с него. За да научиш, трябва лично да го попиташ. Георги Русев охотно разправя: “По време на събитията през 1989-а в България аз в бях Алжир. С Анри Кулев снимахме филма “Бащата на яйцето” по сценарий на Борис Христов. Чухме по френското радио новината, че у нас е станала промяна. През цялото време бяхме със Стефан Мавродиев. И тогава се чу, че освен Народно събрание ще има и Сенат като втора по-висша инстанция. Започнахме да се шегуваме, че ние сме само за сенатори – и по възраст, и по-акъл. И оттогава остана този прякор. Но го знаем само аз и Мавродиев и с голяма изненада го прочетох в енциклопедията. По-късно, когато се срещнахме, си викахме: “Добре, че не се кандидатирахме, защото щяха да ни извадят досиетата и кой знае какви неща щяха да разкрият за нас”.

Във всеки герой има по нещо от мен

- Г-н Русев, защо написахте книга?

-Целта ми беше да покажа времето. Вярно е, че театрите бяха на държавна издръжка и репертоарът беше следен. Преди нещо да се играе, то се одобряваше от Комисията по култура. Но там имаше едно разпределение – половината пиеси български, 1 съветска, 1 от другите соц. страни. Не се забраняваше никаква класика. Съвременна западна също пиеса се допускаше. Много зависеше обаче кой е директор на театъра. Когато аз бях директор на Пернишкия театър -представя един репертоар, играя друг. И те ме глобяват. Всяка година аз правех тоя номер. Програмирам еди-какво си, но като дойде нещо ново, сменям.

- “Мечтата ми” уж е биография, а почти нищо не казвате за семейството си…

- Нарочно не писах за семейството, защото не исках да бъде семейна сага. Но имам много интересен случай с майка ми, който съжалявам, че не го написах. Тя почина, когато бях в Младежкия театър. Беше болна и една сутрин се събуждам в 5 часа. И пак заспивам. И сънувам как майка ми казва: “Как си?”. Аз отвръщам: “Добре съм, но имам една роля – Вили Цанков ми беше дал ролята на шута в “Сън в лятна нощ”. Дотогава я играеше друг актьор. Беше голяма роля, комедийна и много ме тревожеше. И казвам на майка ми: “Тревожа се, защото имам една роля, която не съм репетирал. Не знам как ще мине, защото е комедия”. И тя ми каза: “Бъди спокоен. Аз ще бъда там и ще се смея”. Веднага след това се събуждам и се звъни на вратата. Идва човек на театъра и казва: “Получи се телеграма, че майка ти е починала”. Ще играеш ли довечера? Да, ще играя. Тя е починала в 5 часа сутринта, когато аз съм се събудил. И когато съм сънувал съня, вече е била починала. Това никога няма да го забравя.

- Какъв е днешният театър през погледа на Георги Русев?

- Театърът се измъкна от кризата. Аз съм от тези, които започнаха в Малък градски театър “Зад канала” някога. В първите години той беше хитът на София. Всички останали театри, като че ли си бяха глътнали езиците в чудене какво да правят. Като се създаваше “Зад канала” целият театър беше 50 души. Това е напълно нормално за съществуването му. В Перник, когато бях директор, имаше 60 души артисти, а целият състав бе 137. Това не е нужно. Когато в театъра гостува един френски режисьор и разбра бройката, ме попита “Как така 60 души? “Комеди франсез” е 16!”. Моделът на “Зад канала” трябваше да се вземе от всички театри в България. 50-60 души, като се съберат в 30 театри, това са 1500 души. На тях държавата спокойно можеше да им осигури нормално съществуване.

Иначе в провинцията нещата не са така. Театрите формално не са закрити и тук е голямата игра, която не е много честна. Някои от тях ужким съществуват – държавата дава някакви пари и общината дава пари. Но крайно недостатъчно. Защото, като че ли може и без театър. Ще дойде някоя чужда трупа и ще им изиграе нещо.

- Доволен ли сте от качеството на постановките?

- Театърът като художествени изяви е на много добро ниво. Особено в София и някои извън столични градове. Сега се използва потенциала на цялата световна и наша драматургия. В последните години аз играх осем роли. Три от тях са пиеси на наши автори-класици – Йордан Йовков, Иван Радоев, Станислав Стратиев. Четвъртата е на Юрий Дачев – от днешните български автори. Освен тези пиеси, играх и в американски – на Артър Милър и Нийл Саймън. Плюс една руска класика – “Ревизор” на Гогол и една ирландска пиеса на Мартин Макдонах. Подобно разнообразие в репертоара има всеки играещ български актьор в момента.

Не липсва ли все пак нещо?

-Българският театър изостави малко политическия театър. Трябва да има такъв. Слави Трифонов има успех, защото е политически шоумен, а не само защото е явление в актьорското майсторство. Навремето с най-голям успех се приемаха пиесите, в които имаше критика към действителността. Имах една реплика в “Теофано”. Играех византийския император Василий Багренородни, император философ. Щедър на думи. Та той казваше – “Нямаме изгода да кажем истината на народа, макар че той я знай”. Публиката ставаше на крака и ръкопляскаше, защото веднага я отнасяше към днешния ден. Пък и аз я изпълнявах точно така.

- Какъв трябва да бъде директорът на един модерен театър?

- Иван Радоев казваше: “Ако директорът е просветен монарх, може да прави добър театър”. Един директор трябва да има идеи, идеи, идеи в главата си. И то идеи, които само той може да роди, никой друг! Не искам да се хваля, но ще дам за пример Пернишкия театър. Той е имал добри актьори по всяко време. Тогава имаше прегледи на българската драма. Имаше първи етап в окръжните градове. И Перник отиваше, но никога не се класираше за втория етап в София. Когато в края на 1977-а станах директор, казах “Ако на прегледа догодина Пернишкият театър не отиде в София и не вземе награда, аз веднага ще напусна театъра не само като директор, а и като актьор”. В 1979-а театърът отиде в София и не само взе награда, а взе първа награда с “Опит за летене” на Радичков под режисурата на Крикор Азарян. А Народният театър взе втора пак със същата пиеса. А да биеш тогава Народния театър?! Той беше нещо като “Александър Невски”. Светиня! Той дори не ходеше на турнета. Който искаше да гледа Народен театър, идваше в София.

Що се отнася до идеите и до волята за тяхното изпълнение, това се отнася и до политиката. Без такива идеи и без воля за изпълняването им политиката става едно нищо. И тогава започват боричкания кой за какво е виновен.

- Доволен ли сте от колегите си в Парламента?

Нямам причина да бъда недоволен. Но мисля, че нещата не може да се решават от моите колеги. Важно е каква политическа система се установява. От промяната до сега всички правителства са имали единомислие по отношение на културата. Въпросите на културата са отделени от големите въпроси на държавата. Нещата са оставени на самотек. Който иска да става културен, да става. Който не иска – да не става. Ние сме имали по-големи успехи в културата тогава, когато държавата я е подкрепяла по-активно.

- Редно ли е да пенсионират актьорите?

Аз дойдох в София точно когато пенсионираха артистите. Бях на 62 години, тъкмо за пенсия и ме приеха в 3 театъра. Старият “Възраждане”, “София”, където беше Вили Цанков директор. Но на края отидох в Малък градски театър “Зад канала”.

Сам се пенсионирах на 72 години. Първо, защото много започнаха да ме канят насам-натам. Започнах да отказвам на “Зад канала” и ми стана неудобно – аз съм на щат, вземам заплата пък отказвам. Това са неща, които не са чак толкова морални. Няма нищо страшно да бъдеш пенсионер. В целия свят, където голяма част от актьорите са на свободна практика, те като че ли са пенсионирани цял живот. Те не са на щат. Така актьорът може да провери дали го търсят или не. Ако актьорът е запазен добре и може да играе, те пак ще го потърсят. Ако не може да играе – тежи. Защо трябва да стои до смъртта си?

- Няколко поколения са израснали с Вашите филми. Кои са любимите ви герои?

- Влязох в киното на 38 години. Главните ми роли са по-малко. Въпреки, че може да се спори кой е главен герой – дали този, който играе по-добре или този, който произнася повече думи. В “Селянинът с колелото” за първи път се появи явлението Дочо Булгуров. Човек, който от своето положение на селянин, дошъл в града се опитва да ръководи как трябва да се живее и т.н. До тогава такъв герой не се беше появявал. В киното, всичките ми герои съм ги видял в истинския живот. Понякога се шегувам, че играя болшинството на нашия народ. Българинът е сложна натура, не е еднозначен. В него има много нюанси. Даже и Бай Ганьо не е само отрицателен герой. Той е много активен и инициативен, винаги иска да направи нещо, обича сам да си върши нещата.

Щом като прочета сценария – всеки герой в киното или съм го виждал, или съм го преживял, или съм чел за него. Във всеки герой има по нещо от мен. Особено в сценариите на Георги Мишев. Когато играя комедия, аз играя трагедия. Но комедия се получава от несъответствието, което героят представлява и това, което иска. Чарли Чаплин се прави на герой, но цялото му излъчване не е геройско.

- Защо няма хубави български филми сега?

- Преди няколко месеца се честваше 40 години от създаването на Киноцентъра. Тези, които го строиха, едва ли са си мислели че след 40 години ще го дават под наем. Може би са мислели, че ще го разширяват…За мен това е явен признак, че нещата в киното са по-сложни. И това идва не само от липсата на пари. Идва от това, че изведнъж българското кино реши да бъде друго кино. Да бъде кино както американското – да покаже, че и ние можем така. Но нашите теми не са американските. Е, и там има ченгета, и тук има ченгета, и там има престъпници, и тук има престъпници. У нас гледаме български вариант на тази история, виждаме, че е недоизкусурено. Киното ни е в криза, първо, защото от него изчезнаха сценаристите.

Навремето зад всеки хубав филм стоеше сценаристът – големият писател. Всичко останало може да се направи. Няма ли добър сценарий, няма филм. Навремето, когато попитали Жан Габен какво е най-важното в един филм, той казал – сценарий, сценарий и пак сценарий.

Ако киното ни се върне към нашата действителност и се препрочете класиката на нашите автори, ще видят каква богата възможност има да се работи върху българската действителност. България като явление на духа. Ние сега не сме държава на духа, за съжаление. И мисля, че една от причините е тази – нашите режисьори не се вглеждат в българската действителност. Всички я виждат, но не се интересуват от нея. Нима не може да се направи филм за действителността на обикновения човек в днешния живот? В другите държави това страшно много се цени и се чака да се види нещо такова. Ето сега отличиха на един световен фестивал афганистански филм. Защо афганистански филм да бъде награден, а не български? Навярно филмът е за техния сложен живот, не за ченгетата.

Навремето не малко наши филми взимаха награди не само по линията на СИВ и Варшавския договор, а и на престижни европейски фестивали. Нашата действителност е колоритна. Може би това ще го направят бъдещите поколения режисьори, които идват. Жалко че не се сетиха да го направят средното поколение, което е добро.

Присъствах на прожекция на “След края на света”на Иван Ничев. Бях седнал най-отзад, за да не ме виждат. В салона бяха около 150 души. Като свърши прожекцията цялата публика като по даден знак се обърна към мен и 5 минути ръкопляска. Не беше за мен, а за филма и една жена извика “Няма да загине България!”.

Лавренов – без диплома, но с лаври от върха на четката

Петя Силянова и гъделът на артиста

Румяна Стоилова - вино с вкус на мечта (Тя е прототип на героинята Елина от сериала "Вина")

Актрисата Стоянка Мутафова: Всичко, в което влагаш душа и сърце, носи трънен венец

Интервю във вестник "Монитор", 11 юни 2016 г.

Да скроиш шапка на Лолова

Автор: ЕЛЕНА КРЪСТЕВА, вестник "Монитор" от 14.04.2012

 

Сигурно съм добронамерена от егоизъм. Много е напрягащо да търсиш непрекъснато тъмните страни на тези, които те заобикалят, казва голямата актриса

 

 

 

 

 

 

Татяна Лолова много обича шапките. Има десетки за всякакви случаи – от импозантни капели с огромна периферия до малки кокетки. Има даже и адмиралска, получена като подарък от стар морски вълк. На Татяна Лолова обаче е трудно да й скроиш шапката. Не само защото е голямо актрисище, както ласкаво я наричат колеги и критици. А защото под шапките й се крие личност – галактика. Невъзможна за кратко описание, вдъхновяваща за обожание. Докато се опитваш да я вместиш в рамките на материала, тя вече е пуснала душата си в полет. Защото обича шапката й да е на тояга. Потърсихме я за интервю в Страстната седмица, тя ни изигра спектакъл, пълен с любов и възторг. Изливаше флуиди, думи и благодарности по адрес на знайни и незнайни хора, срещнати по пътя.

- Г-жо Лолова, предизвиквате публиката като тъща стръвница в ситкома „Домашен арест”. Извън заглавието на сериала кого искате да въдворите под домашен арест?

- О, никого! Въпреки че ние със Славе може би сме в домашен арест. От толкова време обичаме да сме заедно. Имаме едно дете, което се ожени и на свой ред има две деца. Те много често идват тук, но мисля, че никой не е в арест, защото живеят отделно. 

 - Каква е рецептата за семейно разбирателство?

- Не знам, така се случи. Сигурно е до късмет. От първите ни срещи до всичките тия години, когато единият мисли нещо и понечи да го каже, другият го довършва. Това обикновено се случва при влюбените, а при нас трае и досега. Славе ме пита „Искаш ли?”, аз казвам „Да”. Понякога ме пита „какво”, за да е сигурен. А друг път не – просто знае желанията ми.

В моя случай може би рецептата е, че съм артистка. Двамата работехме заедно в един театър и там започна тази обич, съвсем неусетно. Животът, нещата, които ни вълнуват, са свързани. Но други пък ще ви кажат, че е хубаво съпрузите да са с различни професии, за да се допълват.

- Назидавате ли младите си колеги?

- Не. Всеки има своя път. Единствено ги карам да говорят ясно, за да се чуват в залата. Мнозина повтарят как младите колеги не познавали прекрасните актьори отпреди двайсет-трийсет години. Но как да ги познават? Те не са били родени и ако никой не им е разказвал за тях, откъде да знаят? Чудовищно е да не знаеш кой е Апостол Карамитев, Спас Джонев, Мила Павлова, Иринка Тасева! Затова е хубаво колегите да пишат автобиографии, та като мине много време и спрат да играят в театъра, тези, които идват да учат за артисти, да има откъде да прочетат за тях.

- Преди месец излезе шесто издание на автобиографията ви „1/2 живот”. Тя е едновременно житейски роман и книга за похвали към колегите ви. Не се ли изкушихте да пуснете някоя стрела, премълчахте ли голям скандал?

- Когато я четат, близките ми често казват „Ти пък всички обичаш”. Аз, изглежда, съм добронамерена от егоизъм. Много е напрягащо и съсипващо да мислиш непрекъснато черни случки, лоши, тъмни страни в характера на тези, които те заобикалят. Животът е твърде кратък, за да си го позволиш. Но пък има хора, които се хранят с лошите неща. И не е вярно, че който много се напряга, който вечно е нахъсан или недоволен, живее по-кратко. Не, различните хора се хранят с различни неща.

Добронамерена съм в книгата, но ето – много от журналистите, пишещи в цветната преса, я четат, за да извадят две-три неща. Те са верни, но към тях те добавят своя ужасен коментар. Хубавото при мен е, че аз не докосвам подобни вестници. Преди време на нашия павилион ми бяха запазили. „Г-жо Лолова, ние сме свидетели на тази сцена и знаем как беше, как може така да си измислят!”, казвам им: „Прочетохте ли? Забравете го!”.

- Как си обяснявате интереса на хората към лошата новина?

- Много често животът им е сив, много често имат неприятности. Като прочетат за еди-кой си, когото са виждали по телевизията или улицата и изпитват симпатия към него, си казват: „Виж какви лоши работи са му се случили, значи може да не е толкова симпатичен”.

В същото време, както обичаме да четем лоши неща за известните, така сме много талантливи и добронамерени. Между двете издания на книгата ми имах много тежък период. Българи ми помогнаха да превъзмогна това, което ми се случи като болест, като срив.

Миналата година претърпях операция на жлъчката във Военна болница. Толкова грижа получих от лекарите там. И не само от тях – кризата стана в хотела в Албена - като ме подхванаха от медицинския център в Албена, през Бързата помощ на Добрич, през „Еврохоспитал“ във Варна, през самолета на „България ер”, та във Военна болница! От всички тези звена и хора получих нежност и грижа. Болките бяха адски, но ето - лекарите за три дни успяха да ми върнат усмивката. Страдам много, когато някой започне да говори против лекарите. Сигурно има пострадали от техни грешки, но лекарите са все пак човеци! И благодарение на тях ме гледате сега в сериала като мама Еми.

- Правим това интервю на Велики вторник, какъв е Великден в спомените ви?

- Помня Великдените, когато съм била малка. Събуждах се и виждах, че на легълцето ми има сложена дрешка, обувчици. Майка ми се усмихваше и припяваше: „А, рокличка! Хоп, хоп, хоп. Обущенца – троп, троп, троп”. Винаги ме обличаха в нещо ново за празника.

Не съм достатъчно религиозна, за да говоря за Великден, но мисля, че тези дни в пролетта те предразполагат да мислиш хубаво. Точно на Разпети петък ще играя „Дуенде” в Театър 199. Ако са получили настроение от моята пиеса и ако са се почувствали единни, а това е, което прави театърът – да се получи сливане между сцена и публика, хората могат след това да отидат на черква.

- От храма на театъра да идат в църковния храм...

- Да. Спомням си още един Великден преди години. Гостувахме на близки приятели, които живееха до Семинарията. По едно време казах: „Хайде да отидем на черква”, а те ме попитаха: „Ти смееш ли да отидеш?”. „Защо не?”, отвърнах. „Много си популярна, казаха те – но ако ти смееш, ще отидем”.

Когато ходя на черква, то е за да получа малко прочистване, малко успокоение, малко тишина. И да запаля свещичка, като си помисля за здравето на всичките си близки и непознати, и за мое здраве. А след това паля свещичка в светлата памет на онези, които не са сред нас. За моите родители – бях на петнайсет, когато си отиде баща ми, и на 23, когато почина майка ми. Та в онази нощ на Възкресение исках да запаля свещичка. Отидохме, а в черквата не можеше да се влезе. Свещеникът държеше реч така, сякаш е на партийно събрание. Може би се беше съобразил с това, че ще го наблюдават... Излизайки навън, видях една съседка, която заедно с още една жена дебнеше хората и духаше запалените им свещички. Гасяха ги! По едно време понечи към моята и в този момент ме видя и каза: „Другарко Лолова! И вие ли?”. Отвърнах: „Може би искахте да запалите свещичка? Извинете ме, не бих могла да ви дам моята. Мъжът ми с мъка успя да вземе свещичка, защото вътре не може да се проникне”. Та тя не успя да духне моята. След това казвала, че Татяна Лолова трябва моментално да бъде изключена от партията. А когато й отвърнали, че не съм партийка, се възмутила: „Как не е партийка? Че как е станала Татяна Лолова тогава?”.

Казвам това, за да не мислят всички, че онези, които не са били партийци, непременно са клани и бесени.

- Все пак сигурно са ви канили в БКП?

- Канеха всички популярни актьори. Аз не влязох в партията от страх – да не бъда изключена. Защото да не си партиен член – не беше страшно. Но да си изключен партиен член, беше опасно. А и не мога да стоя дълго на събрания, това ме натоварва страхотно. Не съм по участието в организации, но навремето, ако ме бяха поканили в Комитета за спасение на Русе, щях да се присъединя. Беше ми много мъчно, защото обожавам Русе, в техния театър беше първото ми назначение. А много хора напуснаха този град и се заселиха по други места, защото не можеха да дишат! Радвам се, че и това мина. Днес нещата са различни.

- Над какво се смеете днес?

- Последно усетих как се смея с глас и ми текат сълзите от вълнение, когато гледах филма „Чужденецът” на Ники Илиев – много красиво момче, което първо беше водещ, а после стана актьор, игра в „Забранена любов”. Рекламата и цялото представяне на филма бяха много приповдигнати и отидохме с мъжа ми да гледаме с нагласата, че ще видим нещо хубаво. Когато започна, си казах „Дано не е прехвалено”. Оказа се, че не е. Остави у мен много приятно усещане, музиката ми хареса много, актьорите.

Освен режисьор на филма се оказа, че Ники Илиев е и негов съсценарист, продуцент, а и играе вътре. Хареса ми автохуморът му, че е допуснал някой да каже по адрес на героя му „Тоз пък бастун”. И наистина, Ники е малко скован. Ролята на чужденеца пък се играе от Любомир Ковачев, на когото бях казала хубави думи като жури на „Байландо”. С малка роля е и Кристоф Ламбер – световна звезда. Когато той се появи на екрана, се провикнах „Браво, че сте приели поканата на Ники!”. Та нека вашите читатели гледат „Чужденецът”. Никой няма да каже „Ех, що ме прати Лолова за зелен хайвер”.

Актьорите са чудесни. В тяхното партниране се вижда колко много дарба, много сок има в този наш измъчен и завистлив народ.

Помня, как едно време директорът на нашия театър проф. Боян Дановски вечно беше недоволен от нас, вечно имаше забележки, че еди-кой си се смял на сцената, било подигравка с публиката, че друг не си научил навреме текста... Но когато отиде в Германия, много страда за всички нехранимайковци от Сатирата и ни написа едно писъмце - „Толкова сте талантливи, че не мога да ви заменя за никого”.

- Освен към българските актьори известна е и слабостта ви към Ал Пачино...

- Вчера гледах парченце от негов филм, в който на него му става все по-лошо, а аз треперя, че няма да оживее след тази роля. Като го гледаш – нисък, широк, нищото му – нищо! И всичкото му – всичко.

- Кога обичта на публиката ви идва в повече?

- Сега модата е такава – всеки идва да се снима с теб. Затова понякога се шегувам, че съм се снимала с всички престъпници и добри хора в България. Аз не ги познавам, но когато дойдат – снимам се с тях. Имаше период, в който отказвах, защото не можех никъде да се движа, а хората се снимат с мен, както се снимат с мечки, камили, Айфеловата кула или Сакре кьор.

Мъжът ми обаче казва: „Ти толкова енергия хабиш, докато отказваш, че по-добре да се снимаш”. И сега някой, като застане до мен, пускам усмивка. Само моля да не публикуват после във „Фейсбук”.

- Помните ли усещането да си анонимен?

- Бях в Лондон за два дни и половина по покана на Българския културен център, който се води от Светла Дионисиева, моя колежка, с която някога съм играла в „Сълза и смях”. Та тогава си спомних усещането. Но пак имах случка. Бяхме на вечеря заедно с Михаил Вешим, съпругата му, Юрий Дачев. В заведението никой не ме познаваше, но дойде келнерът и започна да ми говори на английски. Защо точно мен заговори?

Спират ме с усмивка

Спират ме всякакви – млади, средни, мои връстници, по-големи. А ако не ме спират, то с усмивка ми казват „Добър ден”.

Брат ми, който от дълги години не живее в България, неотдавна беше тук и можа да види обичта на хората и да ме дооцени като кака. Познатите ми често казват: „Ти, ако живееше в друга страна, при тези качества, които притежаваш, щеше да бъдеш еди-какво си...” Отвръщам: „Не ме жалете, ако обичате, много се радвам, че точно тук живея. Че с тези хора, които са любопитни да прочетат в жълтия вестник какво пише, в мига, в който ме видят, забравят какво са чели! А има и такива, които виждам, че не са чели нищо лошо за мен. В квартала имам 3-4 мънички почитателки, които страхотно ме трогват. Застават до мен и викат с тънките си гласчета „Татяна Лолова от „Домашен арест”, Татяна Лолова от „Домашен арест”.

Радвам се, че брат ми видя колко съм щастлива, че живея тук и получавам това, което не може да се плати с никакви имоти и финикийски знаци! Макар финикийските знаци да са много важни - те отговарят за здравето ти, за продължаващата или богатата на преживявания младост, за достойнството ти. Защото много беден не можеш да запазиш достойнството си. Не говоря за богатство, а да можеш да живееш един сносен, приличен живот.

Джоко Росич – препускане из живота

Актьорът: Пълно е с добри хора, а ние се вглеждаме в утайката

ЕЛЕНА КРЪСТЕВА, вестник "Монитор", 18 февруари 2012 г.

„Мила” и „Брате” - такива обръщения използва най-често Джоко Росич. И към близките, и към далечните. „Извинявай, мила. Би ли ми донесла мед и захар”, казва на сервитьорката, когато поръчва чая си. „Заповядай, брате” пък придружава жеста, с който подава ножа си на фотографа, дошъл да го снима. Актьорът, когото всички познават по лице и глас, вижда и двамата за първи път. Но „мила” и „брате” сякаш го сродяват с тях завинаги.

В последно време не е много лесно да вземеш интервю от Джоко Росич. „От години ми задават все едни и същи въпроси. И да ви разказвам как съм станал актьор, няма смисъл. Бил съм ваш колега, разбирам интереса ви. Благодаря”. Така обикновено титанът на киното парира поканите за разговор. Понякога обаче скланя. Съгласи ли се веднъж, не е скъперник на думите и емоциите. Препуска между парчетата на живота си и ниже случка след случка. Все поучителни – като в приказка, която дядо разказва на внуците си. След десет дни Джоко Росич става на 80 години. 

Каква е надеждата и битката му днес? Защо не крие сълзите си и кой го вбесява – ще откриете отговор на тези въпроси в днешното ни интервю.
Опитахме да съберем 85 минути изповед в две страници. Дано сме успели.

- Преди да станете актьор седемнайсет години сте работили като
журналист в БНР. Защо лошата новина продава?

- Аз бях журналист по времето на дълбокия социализъм и тогава нещата не бяха такива. Печатните издания бяха няколко. По осем страници и в тях няма къде да поместиш жълто. Така че „не е било на мода“. Това се случи след промените през 1989-а. Тогава вестниците станаха много, започнаха да излизат на 16, 32, 48, сега има и вестник със 111 страници. Чудят се с
какво да ги пълнят и публикуват измислици. Аз имам цяла папка с такива
писания. Знаете ли коя е най-новата измислица за мен?

– Коя?

– Че имам къща в Бояна и гледам 25 маслинови дървета. И понеже са настанали големи студове, съм се загрижил да не ми измръзнат маслините. Затова известна дама, цветарка в София, ме е снабдила със специални пластмасови покривала, които са на ток и така завивам и подгрявам дърветата. И сега идва безобразието. Цитират ме под кавички, все едно съм го казал: „Това ми струва много пари, но когато става дума за моите любими дървета, за мен нищо не е скъпо, защото ги обичам“. А сега де?! Първо, не съм чувал в Бояна да вирее маслина. Освен това, нямам къща там, а барака в село Бойковец.
 

– Дразнят ли ви тези неща или се научихте да се забавлявате с тях? 

–  Дразнят ме, защото българинът е свикнал от времената на дълбокия социализъм да смята, че щом нещо го пише във вестника е вярно. И хора, които малко ме познават, ще кажат „Я, копелето има къща в Бояна, а? И кой знае каква градина и ограда. А зад оградата и тенис корт сигурно има и кани млади мацки да ги чука”. В цял свят има жълта преса. Неизбежно е, щом се търси. Но в ония страни в жълтата преса има зрънце истина, после към него добавят обувки, бисерни
огърлици, лели, тетки. А у нас това не е жълта преса, това са жълти лайна. След подобни писания прокуратурата може да се самосезира. И като проверят данъчната ми декларация от миналата година, която, примерно, е за 1500 лева ще изникне въпрос - как в същото време имам маслинови дървета и къща с летящи покриви и хвърчащи тераси.
 

- Живели сте при най-различни режими, как се промени нацията ни?
 

- Заедно с режимите. Аз обичам монархията, без това да ме определя като принадлежащ към някаква партия. Обичам институцията монархия, родил съм се в монархия, детството ми е минало в монархия. Най елегантните страни в Европа са монархии. Помня, когато бях ученик в отделенията, един ден влезе учителката и каза: „Станете деца, днес кралицата майка има рожден ден“ и ние се чувстваме тържествено, защото кралицата майка има рожден ден. Как да го обясня сега на моите внуци, на внучките ми? Трябва да си се родил тогава и там.

- Когато  премиер беше царят станахме ли елегантна
страна?
 

 - Не, защото не станахме монархия. Или той сам се оплете, или го оплетоха хората около него. Просто не се състоя.
 

– Гласувате ли? 

– Разбира се, човек трябва да е глупак, ако не гласува, това значи друг да гласува вместо теб.

- Харесва ли ви София сега? Какво бихте направили, ако бяхте кмет?
 

– Точно това, което прави прекрасната Йорданка. Завиждам на тая малка жена – казвам „малка”, защото за моите размери е малка - откъде събира тая енергия и неуморимост, не знам. Тя си е поставила добри цели, вярвам й. Показала е, че е стопанка, че е загрижена.

В този момент разговорът поема друга посока, защото чаят на Джоко е пристигнал, той му слага мед и посяга към захарта. Държи пакетчетата и задава въпрос „Много се извинявам, това захар ли е? Аз съм полусляп, затова питам”.
 

– Как разучавате репликите на героите си, сега ще участвате в
новия сериал „Отплата”?
 

– Сценария ми го чете жена ми. Но понеже не мога да карам Лиляна да ми го чете по шест-седем пъти, принтирам текста с големи букви, около сантиметър и половина. Не го виждам добре, но когато вече ми е прочетен веднъж, се подсещам. За съжаление, на терена не мога да погледна в сценария, както правят колегите. Трябва да съм сигурен,че знам. Което е по-добре за мен всъщност.

- Роден сте на 29 февруари, значи ставате на 20, а не на 80?
 

– Наистина съм роден на 29-и, но го научих по-късно. Когато навърших осемнайсет, майка ми рече: „Трябва да знаеш нещо, не си роден на 28 февруари, родила съм те в три след полунощ”. Било е в олимпийската 1932, която е била високосна. На сутринта свещеникът казал „Защо детето да няма всяка година рожден ден?“ Така ме записали на 28-и. Празнувам на този ден.

- Кой е първият рожден ден ,за който си спомняте? 

- Град Сента, на 19 километра от унгарската граница. Мама и татко са учители, татко е директор на училище. Мама е изплела червен пуловер с бяла лента отпред. Това е подаръкът ми. Мама беше направила и торта. Най-си спомням нея. Трябва да съм бил шест или седемгодишен. Нямаше такива дандании, както е сега. Не обичам данданиите и няма да правя парти, купон. Първо, не съм суетен. И второ – за какъв дявол да се радвам, че съм станал на 80? Да ставам на 18, да се радвам, но на 80? Ще заведа на обед моята скъпа Лиляна. Ще направим един разкошен обяд с няколко малки и толкова.
 

- Останаха ли приятели през годините?

- Не са много, но ги имам. Добри са. Когато някой ми каже „Абе, няма вече добри хора“, това е толкова смешно, отвратително, нихилистично. Страната пука по шевовете от добри хора. Кофти е това, че ние се вглеждаме в лайната, в утайката. Пишем за утайката, четем за утайката, правим филми за утайката. И ни се струва, че всичко е утайка, а то не е така. Около мене са купища от добри хора. Човек трябва да си отвори очите да вижда и ушите да чува. Утайката е малко.
 

- Подобно изказване говори, че душата ви е пълна надежда...
 

- Кой е тоя кретен който няма надежда? Зависи от теб самия. Днес всичко се е юрнало на някъде. Като ми кажат „Ще ходя в Германия или Швеция”. Питам „Що?”. Отговарят „Щото там е хубаво”. Чакайте, бе хора! Там не е било вечно хубаво, направили са си го. Което ще рече „Абе, копелета, дайте да запретнем ръкави и при нас ще стане хубаво“. Представете си ако тази красива страна я направим просперираща, майка му мечка, какво ще стане! Възрастен човек съм и помня много. След Втората световна война цяла Европа беше кръгла нула, някои бяха даже минус! Германия – изравнена, Полша – изравнена, Русия – изравнена, Сърбия – изравнена. Всичко избомбардирано, изгоряло, изпозастреляно. И всичко почва от нула. Сега ние отиваме там, щото другите били добре. Ами направили са го. Плюли са си на дланите и са го направили.
 

- Това до национален характер ли е?
 

- Изглежда че е, което много ме плаши.
 

- Ние защо нямаме тази жилавост?

– Не знам. Ей собствената ми дъщеря е в Канада.
 

- Вие поискахте ли да я спрете?

 
 - Снимах филм в Унгария, когато една актриса ми донесе вестник от България. Пишеше „Дъщерята на Джоко”- не нейното име, а моето и снимката моя. Нито ме е питала, нито нищо. Донякъде я разбирам. Случи се през 90-те години, тя беше актриса и театърът им в продължение на 5-6 месеца не е могъл да им плаща заплати. Тя работеше като продавачка на една сергия в центъра на града а двамата ми внуци продаваха картофи на гарата. Писнало й е явно. И понеже няма на кого да прилича, продала си е жилището и се е вдигнала. Въпреки това аз не одобрявам, тя знае. И не прощавам.

- Бащата не е ли длъжен да прости?
 

– Бащата е длъжен да прости разни други работи. Бащата може да прости на дъщеря си, ако забременее и трябва да направи аборт. Тогава търсиш най-добрия лекар и прощаваш. А в моя случай е друго. Става дума за по-ъгловати неща. За основи, за корени.

- Вие кога за последно сте ходили в родната си Сърбия?

– Преди трийсет години. Тогава имах малки неприятности с властите и казах на брат ми „Когато ти се допие ракия, ела при мен”. Да не ме разбере някой , че не си обичам родината. Аз я обожавам! 

Докато говори това гласът на Джоко остава все така твърд и извиращ
от дълбоко. Погледът му обаче започва да плува... 

- Не ме е срам, когато плача. Мога да се разплача и често ми се случва. Когато чуя известни песни от детството ми, които е пял баща ми, песни на моите приятели, тогава ми става тежко и се разплаквам. Разбрах, че родината това не са хората. Те се раждат и умират. Някои оставят следа, други – нищо. Родина е земята, дървета, реки, улици, къщи, черкви. Те си стоят и са много мили, те са и верни, защото не могат да бъдат покварени. Родината това са спомените. Защото човек класифицира спомените си. Има такива, които отхвърля, не иска да гти помни и успява. И помни онези, които му правят атмосхерата на това, което той обича.

- След толкова години чувствате ли се емигрант?

- Донякъде. Но само донякъде. По-голямата част от живота си съм прекарал в България. Двайсет години в Сърбия и шейсет в България. Обичам още една страна – Унгария. За повече от 30 години съм направил 34-35 филма. Първия си унгарски филм снимах 1973-74 година. За да се
стигне до там, че миналата година на огромно тържество получих награда за цялостен принос към унгарското кино, нито един чуждестранен актьор, не е получавал. Най големите ми роли са в унгарското кино.
 

– Които ние, за съжаление, не познаваме. 

– Как да ги познавате. Не е американско, не ги показват тук.
 

В този момент телефонът на актьора звъни. „Да видим кой плаче”, казва той и вдига. „Здравей брате, как си ми ти, бе? Искам да поръчам двайсет. Ще може ли да ги донесеш утре? Среща пред мола”. След като затваря, обяснява: „Извинявай, мила, става дума за ракия. Не можех да не вдигна” Разговорът се завърта около алкохола и Джоко казва набързо, че предпочита да пие ракията със сирене, а не с луканка. „Ракията и със сирене върви, и с кисело мляко върви. Задължително с приятели. Страшно е, ако човек започне да пие сам. На мен не ми се е случвало досега”.
 

- Виждате ли себе си във внуците? 

- Не особено. И добре, че са различни. Големият внук завършва в Канада – специалност са му тежките пътностроителни машини. По-малкият внук носи моето име - и той е различен. Работи нещо, след шест месеца друго, не го свърта на едно място. Търси. Страхотни момчета са. Голямата ми внучка е на 28 години. Тя е внучка и на големия наш скулптор проф. Старчев, та тя продължава да учи. Миналата година беше на специализация в Малта, сега една година на специализация в Германия, по едно време беше преподавател в Университета. Най-малката ми внучка Пламена първо плуваше осем години ,сега гребе. Играе тенис, във Френска
гимназия е, много добра ученичка е.
 

– Вас ви наричат „каубоя на БГ киното”, има ли ездачи сред
внуците ви? 

– Не. И аз нямаше да съм ездач, ако не беше киното. То ме направи ездач и то не лош. Един имаше по-добър от мен. Гойко беше по-добър. Той можеше да се подпише с коня – с копитото му.
 

- Какво щяха да ни кажат конете, ако можеха да говорят? 

- Колко много ги е страх. Конят е по-страхлив и от заеха и цялото му поведение е основано на страха. Нищо, че във филмите и романите той спасява човека. Аз съм имал един кон и една кобила. Много съм ги обичал, отдавна ги няма. Те са непохватни, огромни, седем пъти по-тежки от мен, наивни, сладки животни. Трябва им човек. Симбиозата кон-човек е голяма любов.
 

- Човек и кон или човек и кола? 

- Колата е съвременният кон. Навремето, когато карах първата си кола и дойде време да я продам, стояхме на паркинга долу с Лиляна. Когато момъкът, който я купи, я запали и тръгна, се разплакахме и двамата. Живели сме с нея, имаме спомени, пътувания, пребивавания, катастрофи. Живот.
 

- Как човек се съвзема от житейска катастрофа? 

– Време трябва. Първото усещане, че тъгата отминава е, когато мине един цял ден без да си спомним. После още един, още два, още три. Времето ти дава възможност да отдъхнеш.
 

– Вие успяхте ли да да преодолеете загубата на сина си?

- Времето не ми е направило тази услуга. Всеки ден Стоян ми е пред очите и няма начин. Кутията от която си вземам сутрешния чай, той ми я донесе от Англия. Трудно ще е. Огромно нещастие за мен и за Лиляна.
Атмосферата натежава от неловкост. И от непокапалите сълзи на Джоко. Правя опит за разведряване с въпроса...
 

- Правим това интервю на 14 февруари, когато едни празнуват
Трифон Зарезан, а други Свети Валентин...

– Аз съм източно православен. Това съдържа всичко. Противна ми е тази  шарения. Дразни ме това, че ми привнасят някакъв светец и ми го праскат точно на бай Трифон, дето ние си го обичаме много. Не ми харесва, че чуждото се натрапва и хората започват да го приемат като наше. Все повече тикви се палят през октомври, по Коледа правим пуйки. Сигурно ще пукна преди това, но няма да се учудя и на оня свят, ако Денят на благодарността стане български празник. Имаме опит в това – 7 ноември си беше наш празник.

- Как една нация запазва достойнството си?

- С ежедневието. Както човекът пази достойнството си. И се предава от баща на син. Традиция в подробностите, детайлите, малките неща. Има неща, които изхвърляме, а не бива. В днешно време вече няма къде да подадеш телеграма. Има друг чар в това, да ти звъннат на вратата и пощаджията в униформа. Все по-рядко пишем и получаваме писма. Получавам писмо от майка ми. Тя е писала с мастило и понеже е била тъжна, се е разплакала и сълзата е паднала на хартията и се е размазало. Как по компютъра да изпратя сълза на мама? Няма нужда да заменим компютъра с писмо. Но не трябва да изхвърляме онова, което е било до нас.

– От кого чакате писмо сега?

- Винаги от брат ми. А има един феномен - казва се Андрей Барла, чешки оператор, с когото съм се снимал 1968 година във филма на Рангел Вълчанов „Езоп”. Прекрасен човек, той ме запозна с Прага. От 1968- до ден днешен 2012 - всяка нова година получавам честитка от него. С почти един и същи текст. Няма нито една пропусната година. Това е усещане за порядъчност, за почтеност, за отношение към човека ,с който си станал приятел. Това са онези малки неща, които правят богат живота на един човек. Когато има много такива малки неща, казват "Да, аз съм богат, аз съм щастлив". А в моя живот има много такива неща.

Разговорът приключва. Джоко слага якето си, взема бастуна си, на който са изписани инициалите му Д.Р. „Знаеш ли на колко години е този бастун? На 120. Бил е на дядото на жена ми, сега е мой. Пазя го”. Актьорът пази и още много други неща. Като коприненото шалче, с което дошъл в България преди шейсет години. „То се е прокъсало, не го нося отдавна. Но го пазя. Беше на баща ми”.

Режисьорът Иван Андонов: Простакът и в скъпото БМВ си остава простак (публикуваните тук картини са от изложбата му през март 2023 г. в галерия "Арте")

Източник: вестник "Монитор" от 03.04.2004 

Раздел: Интервю Автор: ЕЛЕНА КРЪСТЕВА 

 

 

 

Иван Андонов е роден на 3 май 1934 г. в Пловдив. Завършва ВИТИЗ, изиграл е над 150 роли в киното, театъра и телевизията. Заснел е 12 анимационни филма, на които е режисьор и художник. "Мелодрама", "Есперанца","Затруднение" и "Стрелбище" печелят международни и национални отличия. Голямата популярност обаче му носи игралното кино, където е заснел 17 филма като режисьор. Сред най-известните му ленти са "Опасен чар", "Дами канят", "Адио, Рио", "Вчера", "Индиански игри", "Бяла маги". Преди 2 дни режисьорът откри 13-та самостоятелна изложба живопис в столичната галерия "Икар".  

 - Г-н Андонов, посветили сте две картини на фараоните Хуфу и Ехнатон. Защо е тази препратка към историята? 

- Тези картини са от цикъла "Детски спомени". Интересуват ме повторенията, които стават в историята на човечеството. Те се въртят още от египетско време. Историята се изучава, но никой не иска да се учи от нея и това е много странно. Гневил съм се докато бях млад, сега само се удивлявам. Защо не могат да разберат, че това се повтаря. Защо винаги тези, които вземат властта, искат първо да се налапат? 

 

 

  - Може би са гладни? - Даже не са и толкова гладни някои от тях. Удивлявам се, защото смятат, че попадането им във властта е мигът на техния живот. А това е миг, който ги проваля. Защото с налапването стават неподвижно дебели и видими отвсякъде. И се търкалят надолу.  

- Коя е грешката на нашите политици? 

 - Че забравят за идното поколение. То не трябва да бъде от простаци. Но как да не бъде, когато не се отделят средства за изкуство и култура? Ако не се погрижим сега за духа на нацията, бъдещите поколения ще срутят всички най-добри намерения на днешните политици. Защото те ще знаят само да убиват, дори без да могат да изядат жертвата си. Известно е от науката, че една крава може да жали само за своето си теленце и то за известен период от време. Оттам нататък подутите трупове не й действат угнетяващо. А един прост човек се превръща в крава. За съжаление постепенно се превръщаме в крави. Това става много сериозен проблем, точно защото мислим, че културата и изкуството са надстройка, на която ще й дойде някога времето. То ще дойде, но не само нашата генерация ще си отиде, ами тези, които сега се възпитават, ще тръгнат в живота като простаци. А простащината за мен е най- големият враг на човечеството, защото дава фалшиво самочувствие. Простакът и в скъпото БМВ си остава простак и му е все едно дали ще сгази една бабичка или не. Докато културата се смята за надстройка, по улиците ще крачат здрави говеда, ще мачкат останалите и ще им бъде все едно.

 - Не сме ли си виновни сами, че допуснахме простащината да заеме такива позиции? 

- Кой ме е питал мен? Откакто се помня говоря, че има нужда от изкуство и култура.Колко е смешно - човек на изкуството, говори, че има нужда от изкуство. Какво друго да направя? Дори да отида с патериците си на барикада и да ги размахвам, какво от това? Картинка от Септемврийското въстание. Изкуството не само облагородява хората, но то може да ги провокира към промяна, да развие фантазията им. Ако човек не развива фантазията си, как ще върви напред? Ще ви дам един пример със сегашния ни външен министър Соломон Паси - ако той нямаше фантазия, щеше ли България да празнува влизане в НАТО? А аз добре си спомням навремето как едни дебели глави му се смееха, а други го заклеймяваха.

 - Значи сте доволен, че вече сме в НАТО? 

 - За мен това е първата истинска крачка, която правим по пътя на промяната на нашето истинско битие. Това е първата реална крачка. Ние сме направили много стъпки напред-назад, танцувахме танга, измисляхме си стъпките, някой ни дърпаше, някой ни буташе и въпреки това вече имаме един реален факт, който и ни открива един прозорец, и ни задължава, защото всяко постижение задължава ужасно много.  

 

 - Имаме ли сили да поемем тези задължения? 

 - Аз лично имам сили да се опитам да върша още по-добре онова, което мога да правя. Ако всеки постъпи така, защо да нямаме сили? Но, ако искаме да хитруваме и отново да пасуваме, нищо няма да стане. Ако чакаме американските бази да ни снесат благополучие - няма да стане.

 - Част от българите обаче са скептици за НАТО заради войниците, които предоставяме на алианса? 

 - Кои войници? Нашата армия непрекъснато намалява, аз не знам точно, но ми се струва, че тя отдавна се подготвя за влизането в НАТО. Отдавна се знае, че численият състав ще бъде намален. Като влизаме в такъв съюз, трябва да имаме друго качество. Не съм силен по военно дело, но мисля, че това ще ни е пътят. От какво ще ни е страх? Че като избухне война, ние няма да имаме войници, които да викат "Ура" и да нападнат съседния окоп? Но няма да има окопи, нали виждате как се води война - те вече стрелят от хеликоптери.  

- След като го няма Варшавският договор, не би ли трябвало НАТО да се разпусне? 

 - А тероризмът? Не знам кой друг се бори така обединено срещу тероризма. Ако НАТО се разпусне, тогава кой остава. Преди наистина съществуваше Варшавски договор, който не искам да го коментирам. Та кой да парира тероризма на повече места? Нямам нищо против да участваме и в друга организация против тероризма. Аз лично бих участвал в три антитерористични организации, ако има такива и ако съм убеден, че това е целта им.

- Наближавате 70 години, с какво е по-различен Иван Андонов днес от времето, когато засне "Опасен чар" или "Адио, Рио"? 

- Остарял съм, остарял съм, остарял съм. Иначе не виждам да съм помъдрял, акълът ми като че ли е същият. Усещам, че имам импулси, които са точно като едно време. Вероятно нещо се е натрупало, но не мога да го оценя. Никога не съм можел да разсъждавам трезво и не искам да разсъждавам трезво. Винаги съм се съмнявал и ще продължавам да се съмнявам основно в себе си. Колкото и да е парадоксално, единственото, на което вярвам, е злобата. Там няма лъжа. Колко ужасна истина, но е така. Ако човек наистина чете историята и иска да я прочете, както трябва, ще види че злината остава еднаква. Нежеланието да зачетеш чуждото мнение, чуждия дух, да го унищожиш, остава същото откак свят светува.  

- На какво казвате "адио" днес? 

- На нищо. Защото, това което не ми харесва, аз не мога да го премахна и да му кажа "адио". Обират ме непрекъснато. Понеже видели нова дограма и климатик, си мислят: "Охо, тук е големият удар". Ядосвам се на това, защото бръкнаха в детските ми спомени. Окрадоха всички спомени, които бяха останали от майка, баба, прабаба. То беше една шепичка, вероятно за тях е имало стойност като благородни камъни и метали, но за мен беше намеса в моя личен живот и омърсяване и ограбване на детските ми спомени. Но не искам да мисля за тия работи. "Адио" значи "върви с Бога". Е, къде да върви това зло, след като Бог го търпи толкова години? Вероятно, за да има баланс. В световен мащаб също злото е голямо и ако и тероризмът е част от световния баланс - тежък баланс. Но да не говорим толкова негативно. Хората нямат нужда от това, всеки иска да поеме глътка чист въздух и малко надежда. Това е което ни трябва.

Актьорът Любен Чаталов: И силиконови глави ще сложат само да са интересни

Интервю с актьора, който на 24 февруари стана на 60 години, четете тук:

Треска за Златю

Столичната галерия “Върхове” представя картини на класика от колекцията на Бояджиев-син от 20 октомври до 15 ноември

подробности: тук

Никола Манев, художник: Пустинята е невероятно преживяване

Един много богат алжирец ме покани да рисувам в имението му. Представете си 40 хектара, огромна земя, обработена, с напоителни системи, климатици, имаше даже и джамия. Там направих една серия от 30 работи. Пустинята е невероятно преживяване! Тишина и безмълвие! Дори в ушите ти бучи от тишината. До ден днешен работя тази тема, а и материята на корка имитира страхотно пустинята.

Криза има, няма какво да се лъжем и работата става по-трудна. Но мен това не ме плаши. Когато през 1962-ра отидох във Франция, първото нещо, което ми казаха, беше: "Защо не дойде преди две години, много лесно беше". Оттогава минаха 47-48 години и е имало поне десет кризи - петролни кризи, войни в Залива, смени на правителства. Кризите са периодични, но пазар за изкуството винаги е имало.

Цялото интервю с живописеца: тук:

Ицко Финци, актьор: Сега сме роби на парите

Уж искаме твърда ръка, но все намираме начин да свием

Интервю с актьора - тук:

Актрисата Елен Колева: Гледайте ме в “Стари времена”

- През ноември ще участвам в един филм, който режисьорите Кристина Грозева и Петър Вълчанов ще снимат за БНТ. Но в момента текат преговори и нямам право да съобщавам подробности.

Липсва ли ти „Забранена любов", гледаш ли сериала по Нова тв?

- Честно казано, не. Липсват ми някои хора като Мария Статулова, с която имах доста хубави преживявания, но винаги мога да є се обадя. Мисля, че достигнах максимума и на героинята си като развитие, и на това, което можех да науча. В един момент започнах да зациклям на едно място. Но наистина сериалът ми даде популярност.
Подробности четете тук: