Актьорът: Пълно е с добри хора, а ние се вглеждаме в утайката
ЕЛЕНА КРЪСТЕВА, вестник "Монитор", 18 февруари 2012 г.
В последно време не е много лесно да вземеш интервю от Джоко Росич. „От години ми задават все едни и същи въпроси. И да ви разказвам как съм станал актьор, няма смисъл. Бил съм ваш колега, разбирам интереса ви. Благодаря”. Така обикновено титанът на киното парира поканите за разговор. Понякога обаче скланя. Съгласи ли се веднъж, не е скъперник на думите и емоциите. Препуска между парчетата на живота си и ниже случка след случка. Все поучителни – като в приказка, която дядо разказва на внуците си. След десет дни Джоко Росич става на 80 години.
Каква е надеждата и битката му днес? Защо не крие сълзите си и кой го вбесява – ще откриете отговор на тези въпроси в днешното ни интервю.
Опитахме да съберем 85 минути изповед в две страници. Дано сме успели.
- Преди да станете актьор седемнайсет години сте работили като
журналист в БНР. Защо лошата новина продава?
- Аз бях журналист по времето на дълбокия социализъм и тогава нещата не бяха такива. Печатните издания бяха няколко. По осем страници и в тях няма къде да поместиш жълто. Така че „не е било на мода“. Това се случи след промените през 1989-а. Тогава вестниците станаха много, започнаха да излизат на 16, 32, 48, сега има и вестник със 111 страници. Чудят се с
какво да ги пълнят и публикуват измислици. Аз имам цяла папка с такива
писания. Знаете ли коя е най-новата измислица за мен?
– Коя?
– Че имам къща в Бояна и гледам 25 маслинови дървета. И понеже са настанали големи студове, съм се загрижил да не ми измръзнат маслините. Затова известна дама, цветарка в София, ме е снабдила със специални пластмасови покривала, които са на ток и така завивам и подгрявам дърветата. И сега идва безобразието. Цитират ме под кавички, все едно съм го казал: „Това ми струва много пари, но когато става дума за моите любими дървета, за мен нищо не е скъпо, защото ги обичам“. А сега де?! Първо, не съм чувал в Бояна да вирее маслина. Освен това, нямам къща там, а барака в село Бойковец.
– Дразнят ли ви тези неща или се научихте да се забавлявате с тях?
– Дразнят ме, защото българинът е свикнал от времената на дълбокия социализъм да смята, че щом нещо го пише във вестника е вярно. И хора, които малко ме познават, ще кажат „Я, копелето има къща в Бояна, а? И кой знае каква градина и ограда. А зад оградата и тенис корт сигурно има и кани млади мацки да ги чука”. В цял свят има жълта преса. Неизбежно е, щом се търси. Но в ония страни в жълтата преса има зрънце истина, после към него добавят обувки, бисерни
огърлици, лели, тетки. А у нас това не е жълта преса, това са жълти лайна. След подобни писания прокуратурата може да се самосезира. И като проверят данъчната ми декларация от миналата година, която, примерно, е за 1500 лева ще изникне въпрос - как в същото време имам маслинови дървета и къща с летящи покриви и хвърчащи тераси.
- Живели сте при най-различни режими, как се промени нацията ни?
- Заедно с режимите. Аз обичам монархията, без това да ме определя като принадлежащ към някаква партия. Обичам институцията монархия, родил съм се в монархия, детството ми е минало в монархия. Най елегантните страни в Европа са монархии. Помня, когато бях ученик в отделенията, един ден влезе учителката и каза: „Станете деца, днес кралицата майка има рожден ден“ и ние се чувстваме тържествено, защото кралицата майка има рожден ден. Как да го обясня сега на моите внуци, на внучките ми? Трябва да си се родил тогава и там.
- Когато премиер беше царят станахме ли елегантна
страна?
- Не, защото не станахме монархия. Или той сам се оплете, или го оплетоха хората около него. Просто не се състоя.
– Гласувате ли?
– Разбира се, човек трябва да е глупак, ако не гласува, това значи друг да гласува вместо теб.
- Харесва ли ви София сега? Какво бихте направили, ако бяхте кмет?
– Точно това, което прави прекрасната Йорданка. Завиждам на тая малка жена – казвам „малка”, защото за моите размери е малка - откъде събира тая енергия и неуморимост, не знам. Тя си е поставила добри цели, вярвам й. Показала е, че е стопанка, че е загрижена.
В този момент разговорът поема друга посока, защото чаят на Джоко е пристигнал, той му слага мед и посяга към захарта. Държи пакетчетата и задава въпрос „Много се извинявам, това захар ли е? Аз съм полусляп, затова питам”.
– Как разучавате репликите на героите си, сега ще участвате в
новия сериал „Отплата”?
– Сценария ми го чете жена ми. Но понеже не мога да карам Лиляна да ми го чете по шест-седем пъти, принтирам текста с големи букви, около сантиметър и половина. Не го виждам добре, но когато вече ми е прочетен веднъж, се подсещам. За съжаление, на терена не мога да погледна в сценария, както правят колегите. Трябва да съм сигурен,че знам. Което е по-добре за мен всъщност.
- Роден сте на 29 февруари, значи ставате на 20, а не на 80?
– Наистина съм роден на 29-и, но го научих по-късно. Когато навърших осемнайсет, майка ми рече: „Трябва да знаеш нещо, не си роден на 28 февруари, родила съм те в три след полунощ”. Било е в олимпийската 1932, която е била високосна. На сутринта свещеникът казал „Защо детето да няма всяка година рожден ден?“ Така ме записали на 28-и. Празнувам на този ден.
- Кой е първият рожден ден ,за който си спомняте?
- Град Сента, на 19 километра от унгарската граница. Мама и татко са учители, татко е директор на училище. Мама е изплела червен пуловер с бяла лента отпред. Това е подаръкът ми. Мама беше направила и торта. Най-си спомням нея. Трябва да съм бил шест или седемгодишен. Нямаше такива дандании, както е сега. Не обичам данданиите и няма да правя парти, купон. Първо, не съм суетен. И второ – за какъв дявол да се радвам, че съм станал на 80? Да ставам на 18, да се радвам, но на 80? Ще заведа на обед моята скъпа Лиляна. Ще направим един разкошен обяд с няколко малки и толкова.
- Останаха ли приятели през годините?
- Не са много, но ги имам. Добри са. Когато някой ми каже „Абе, няма вече добри хора“, това е толкова смешно, отвратително, нихилистично. Страната пука по шевовете от добри хора. Кофти е това, че ние се вглеждаме в лайната, в утайката. Пишем за утайката, четем за утайката, правим филми за утайката. И ни се струва, че всичко е утайка, а то не е така. Около мене са купища от добри хора. Човек трябва да си отвори очите да вижда и ушите да чува. Утайката е малко.
- Подобно изказване говори, че душата ви е пълна надежда...
- Кой е тоя кретен който няма надежда? Зависи от теб самия. Днес всичко се е юрнало на някъде. Като ми кажат „Ще ходя в Германия или Швеция”. Питам „Що?”. Отговарят „Щото там е хубаво”. Чакайте, бе хора! Там не е било вечно хубаво, направили са си го. Което ще рече „Абе, копелета, дайте да запретнем ръкави и при нас ще стане хубаво“. Представете си ако тази красива страна я направим просперираща, майка му мечка, какво ще стане! Възрастен човек съм и помня много. След Втората световна война цяла Европа беше кръгла нула, някои бяха даже минус! Германия – изравнена, Полша – изравнена, Русия – изравнена, Сърбия – изравнена. Всичко избомбардирано, изгоряло, изпозастреляно. И всичко почва от нула. Сега ние отиваме там, щото другите били добре. Ами направили са го. Плюли са си на дланите и са го направили.
- Това до национален характер ли е?
- Изглежда че е, което много ме плаши.
- Ние защо нямаме тази жилавост?
– Не знам. Ей собствената ми дъщеря е в Канада.
- Вие поискахте ли да я спрете?
- Снимах филм в Унгария, когато една актриса ми донесе вестник от България. Пишеше „Дъщерята на Джоко”- не нейното име, а моето и снимката моя. Нито ме е питала, нито нищо. Донякъде я разбирам. Случи се през 90-те години, тя беше актриса и театърът им в продължение на 5-6 месеца не е могъл да им плаща заплати. Тя работеше като продавачка на една сергия в центъра на града а двамата ми внуци продаваха картофи на гарата. Писнало й е явно. И понеже няма на кого да прилича, продала си е жилището и се е вдигнала. Въпреки това аз не одобрявам, тя знае. И не прощавам.
- Бащата не е ли длъжен да прости?
– Бащата е длъжен да прости разни други работи. Бащата може да прости на дъщеря си, ако забременее и трябва да направи аборт. Тогава търсиш най-добрия лекар и прощаваш. А в моя случай е друго. Става дума за по-ъгловати неща. За основи, за корени.
- Вие кога за последно сте ходили в родната си Сърбия?
– Преди трийсет години. Тогава имах малки неприятности с властите и казах на брат ми „Когато ти се допие ракия, ела при мен”. Да не ме разбере някой , че не си обичам родината. Аз я обожавам!
Докато говори това гласът на Джоко остава все така твърд и извиращ
от дълбоко. Погледът му обаче започва да плува...
- Не ме е срам, когато плача. Мога да се разплача и често ми се случва. Когато чуя известни песни от детството ми, които е пял баща ми, песни на моите приятели, тогава ми става тежко и се разплаквам. Разбрах, че родината това не са хората. Те се раждат и умират. Някои оставят следа, други – нищо. Родина е земята, дървета, реки, улици, къщи, черкви. Те си стоят и са много мили, те са и верни, защото не могат да бъдат покварени. Родината това са спомените. Защото човек класифицира спомените си. Има такива, които отхвърля, не иска да гти помни и успява. И помни онези, които му правят атмосхерата на това, което той обича.
- След толкова години чувствате ли се емигрант?
- Донякъде. Но само донякъде. По-голямата част от живота си съм прекарал в България. Двайсет години в Сърбия и шейсет в България. Обичам още една страна – Унгария. За повече от 30 години съм направил 34-35 филма. Първия си унгарски филм снимах 1973-74 година. За да се
стигне до там, че миналата година на огромно тържество получих награда за цялостен принос към унгарското кино, нито един чуждестранен актьор, не е получавал. Най големите ми роли са в унгарското кино.
– Които ние, за съжаление, не познаваме.
– Как да ги познавате. Не е американско, не ги показват тук.
В този момент телефонът на актьора звъни. „Да видим кой плаче”, казва той и вдига. „Здравей брате, как си ми ти, бе? Искам да поръчам двайсет. Ще може ли да ги донесеш утре? Среща пред мола”. След като затваря, обяснява: „Извинявай, мила, става дума за ракия. Не можех да не вдигна” Разговорът се завърта около алкохола и Джоко казва набързо, че предпочита да пие ракията със сирене, а не с луканка. „Ракията и със сирене върви, и с кисело мляко върви. Задължително с приятели. Страшно е, ако човек започне да пие сам. На мен не ми се е случвало досега”.
- Виждате ли себе си във внуците?
- Не особено. И добре, че са различни. Големият внук завършва в Канада – специалност са му тежките пътностроителни машини. По-малкият внук носи моето име - и той е различен. Работи нещо, след шест месеца друго, не го свърта на едно място. Търси. Страхотни момчета са. Голямата ми внучка е на 28 години. Тя е внучка и на големия наш скулптор проф. Старчев, та тя продължава да учи. Миналата година беше на специализация в Малта, сега една година на специализация в Германия, по едно време беше преподавател в Университета. Най-малката ми внучка Пламена първо плуваше осем години ,сега гребе. Играе тенис, във Френска
гимназия е, много добра ученичка е.
– Вас ви наричат „каубоя на БГ киното”, има ли ездачи сред
внуците ви?
– Не. И аз нямаше да съм ездач, ако не беше киното. То ме направи ездач и то не лош. Един имаше по-добър от мен. Гойко беше по-добър. Той можеше да се подпише с коня – с копитото му.
- Какво щяха да ни кажат конете, ако можеха да говорят?
- Колко много ги е страх. Конят е по-страхлив и от заеха и цялото му поведение е основано на страха. Нищо, че във филмите и романите той спасява човека. Аз съм имал един кон и една кобила. Много съм ги обичал, отдавна ги няма. Те са непохватни, огромни, седем пъти по-тежки от мен, наивни, сладки животни. Трябва им човек. Симбиозата кон-човек е голяма любов.
- Човек и кон или човек и кола?
- Колата е съвременният кон. Навремето, когато карах първата си кола и дойде време да я продам, стояхме на паркинга долу с Лиляна. Когато момъкът, който я купи, я запали и тръгна, се разплакахме и двамата. Живели сме с нея, имаме спомени, пътувания, пребивавания, катастрофи. Живот.
- Как човек се съвзема от житейска катастрофа?
– Време трябва. Първото усещане, че тъгата отминава е, когато мине един цял ден без да си спомним. После още един, още два, още три. Времето ти дава възможност да отдъхнеш.
– Вие успяхте ли да да преодолеете загубата на сина си?
- Времето не ми е направило тази услуга. Всеки ден Стоян ми е пред очите и няма начин. Кутията от която си вземам сутрешния чай, той ми я донесе от Англия. Трудно ще е. Огромно нещастие за мен и за Лиляна.
Атмосферата натежава от неловкост. И от непокапалите сълзи на Джоко. Правя опит за разведряване с въпроса...
- Правим това интервю на 14 февруари, когато едни празнуват
Трифон Зарезан, а други Свети Валентин...
– Аз съм източно православен. Това съдържа всичко. Противна ми е тази шарения. Дразни ме това, че ми привнасят някакъв светец и ми го праскат точно на бай Трифон, дето ние си го обичаме много. Не ми харесва, че чуждото се натрапва и хората започват да го приемат като наше. Все повече тикви се палят през октомври, по Коледа правим пуйки. Сигурно ще пукна преди това, но няма да се учудя и на оня свят, ако Денят на благодарността стане български празник. Имаме опит в това – 7 ноември си беше наш празник.
- Как една нация запазва достойнството си?
- С ежедневието. Както човекът пази достойнството си. И се предава от баща на син. Традиция в подробностите, детайлите, малките неща. Има неща, които изхвърляме, а не бива. В днешно време вече няма къде да подадеш телеграма. Има друг чар в това, да ти звъннат на вратата и пощаджията в униформа. Все по-рядко пишем и получаваме писма. Получавам писмо от майка ми. Тя е писала с мастило и понеже е била тъжна, се е разплакала и сълзата е паднала на хартията и се е размазало. Как по компютъра да изпратя сълза на мама? Няма нужда да заменим компютъра с писмо. Но не трябва да изхвърляме онова, което е било до нас.
– От кого чакате писмо сега?
- Винаги от брат ми. А има един феномен - казва се Андрей Барла, чешки оператор, с когото съм се снимал 1968 година във филма на Рангел Вълчанов „Езоп”. Прекрасен човек, той ме запозна с Прага. От 1968- до ден днешен 2012 - всяка нова година получавам честитка от него. С почти един и същи текст. Няма нито една пропусната година. Това е усещане за порядъчност, за почтеност, за отношение към човека ,с който си станал приятел. Това са онези малки неща, които правят богат живота на един човек. Когато има много такива малки неща, казват "Да, аз съм богат, аз съм щастлив". А в моя живот има много такива неща.
Разговорът приключва. Джоко слага якето си, взема бастуна си, на който са изписани инициалите му Д.Р. „Знаеш ли на колко години е този бастун? На 120. Бил е на дядото на жена ми, сега е мой. Пазя го”. Актьорът пази и още много други неща. Като коприненото шалче, с което дошъл в България преди шейсет години. „То се е прокъсало, не го нося отдавна. Но го пазя. Беше на баща ми”.
Няма коментари:
Публикуване на коментар